Ето защо не давам подаяния на просяците

Светофар на кръстовище. Там често се образува малко “задръстване”. Стоя си в средната лента, не преча на никого… Вече имаше натрупани десетина коли. Седя, чакам зеленото… Отзад един шофьор пусна мигача, явно искаше да се престрои в нашата лента. Викам си дай да мина малко напред да се намести човекът. Запромъквах се бавно.

И тук като партизанин изскочи момчето, което използва мини задръстването, бяга и подава през отворените предни стъкла химикалки и бележки ти “по рождение съм глух, но имам шанс…”

Не го очаквах. Скоростта не беше голяма и разбира се успях да спра. Но от мисълта, че току що едва не сгазих жив човек, от възмущение, от изблик на емоции натиснах с длан клаксона!

От това “глухонемият” подскочи от неочаквания рязък звук, изпусна си химикалките и изпсува.

След две секунди от съседните коли се чу смях, а след пет секунди започнаха да сигнализират още няколко коли наоколо. Момчето си взе партакешите и дим да го няма.

Ще ми се да кажа, че от тогава не съм го виждала там, но не. След няколко дни пак се играеше спектакълът със същия артист. Ето затова не давам подаяния.

Източник: webmiastoto.com

Be the first to comment on "Ето защо не давам подаяния на просяците"

Leave a comment

Your email address will not be published.


*